What do you think?
Rate this book
Moters šviesa
Romane „Moters šviesa" (1977) du brandaus amžiaus žmonės susitinka, regis, visai atsitiktinai, tik tam, kad vėl išsiskirtų. „Moteris, vyras - laimingas susiėjimas, ir atsitiktinumo nebelieka." Juos suveda netektis - kiekvieno jų mylima antroji pusė ant nebūties slenksčio. Tačiau „įsivaizduoti, kad viskas baigta, nes praradai tą vienintelę, kurią mylėjai, - vadinasi, nemylėti".
Romain Gary (Romenas Gari, 1914–1980) – vienas reikšmingiausių visų laikų prancūzų rašytojų, gimęs ir vaikystę leidęs Vilniuje. Jis – vienintelis istorijoje prancūzų autorius, literatūrinę Goncourt'ų premiją pelnęs dukart. Pirmąją – 1956 m. už romaną „Dangaus šaknys", antrąją – 1975 m. už romaną „Gyvenimas dar prieš akis", pasirašytą Emile'io Ajaro slapyvardžiu.
Lietuviški knygos „Moters šviesa" leidimai:
+ Baltos lankos (2009)
+ Baltos lankos (2021)
Romain Gary (Romenas Gari, 1914–1980) – vienas reikšmingiausių visų laikų prancūzų rašytojų, gimęs ir vaikystę leidęs Vilniuje. Jis – vienintelis istorijoje prancūzų autorius, literatūrinę Goncourt'ų premiją pelnęs dukart. Pirmąją – 1956 m. už romaną „Dangaus šaknys", antrąją – 1975 m. už romaną „Gyvenimas dar prieš akis", pasirašytą Emile'io Ajaro slapyvardžiu.
Lietuviški knygos „Moters šviesa" leidimai:
+ Baltos lankos (2009)
+ Baltos lankos (2021)
116 pages, Paperback
First published January 1, 1977
About the author
Romain Gary
143 books1,729 followersRomain Gary was a Jewish-French novelist, film director, World War II aviator and diplomat. He also wrote under the pen name
Émile Ajar
.
Born Roman Kacew (Yiddish: קצב, Russian: Кацев), Romain Gary grew up in Vilnius to a family of Lithuanian Jews. He changed his name to Romain Gary when he escaped occupied France to fight with Great Britain against Germany in WWII. His father, Arieh-Leib Kacew, abandoned his family in 1925 and remarried. From this time Gary was raised by his mother, Nina Owczinski. When he was fourteen, he and his mother moved to Nice, France. In his books and interviews, he presented many different versions of his father's origin, parents, occupation and childhood.
He later studied law, first in Aix-en-Provence and then in Paris. He learned to pilot an aircraft in the French Air Force in Salon-de-Provence and in Avord Air Base, near Bourges. Following the Nazi occupation of France in World War II, he fled to England and under Charles de Gaulle served with the Free French Forces in Europe and North Africa. As a pilot, he took part in over 25 successful offensives logging over 65 hours of air time.
He was greatly decorated for his bravery in the war, receiving many medals and honors.
After the war, he worked in the French diplomatic service and in 1945 published his first novel. He would become one of France's most popular and prolific writers, authoring more than thirty novels, essays and memoirs, some of which he wrote under the pseudonym of Émile Ajar. He also wrote one novel under the pseudonym of Fosco Sinibaldi and another as Shatan Bogat.
In 1952, he became secretary of the French Delegation to the United Nations in New York, and later in London (in 1955).
In 1956, he became Consul General of France in Los Angeles.
He is the only person to win the Prix Goncourt twice. This prize for French language literature is awarded only once to an author. Gary, who had already received the prize in 1956 for Les racines du ciel , published La vie devant soi under the pseudonym of Émile Ajar in 1975. The Académie Goncourt awarded the prize to the author of this book without knowing his real identity. A period of literary intrigue followed. Gary's little cousin Paul Pavlowitch posed as the author for a time. Gary later revealed the truth in his posthumous book Vie et mort d'Émile Ajar .
Gary's first wife was the British writer, journalist, and Vogue editor Lesley Blanch (author of The Wilder Shores of Love ). They married in 1944 and divorced in 1961. From 1962 to 1970, Gary was married to the American actress Jean Seberg, with whom he had a son, Alexandre Diego Gary.
He also co-wrote the screenplay for the motion picture, The Longest Day and co-wrote and directed the 1971 film Kill! , starring his now ex-wife Seberg.
Suffering from depression after Seberg's 1979 suicide, Gary died of a self-inflicted gunshot wound on December 2, 1980 in Paris, France though he left a note which said specifically that his death had no relation with Seberg's suicide.
Born Roman Kacew (Yiddish: קצב, Russian: Кацев), Romain Gary grew up in Vilnius to a family of Lithuanian Jews. He changed his name to Romain Gary when he escaped occupied France to fight with Great Britain against Germany in WWII. His father, Arieh-Leib Kacew, abandoned his family in 1925 and remarried. From this time Gary was raised by his mother, Nina Owczinski. When he was fourteen, he and his mother moved to Nice, France. In his books and interviews, he presented many different versions of his father's origin, parents, occupation and childhood.
He later studied law, first in Aix-en-Provence and then in Paris. He learned to pilot an aircraft in the French Air Force in Salon-de-Provence and in Avord Air Base, near Bourges. Following the Nazi occupation of France in World War II, he fled to England and under Charles de Gaulle served with the Free French Forces in Europe and North Africa. As a pilot, he took part in over 25 successful offensives logging over 65 hours of air time.
He was greatly decorated for his bravery in the war, receiving many medals and honors.
After the war, he worked in the French diplomatic service and in 1945 published his first novel. He would become one of France's most popular and prolific writers, authoring more than thirty novels, essays and memoirs, some of which he wrote under the pseudonym of Émile Ajar. He also wrote one novel under the pseudonym of Fosco Sinibaldi and another as Shatan Bogat.
In 1952, he became secretary of the French Delegation to the United Nations in New York, and later in London (in 1955).
In 1956, he became Consul General of France in Los Angeles.
He is the only person to win the Prix Goncourt twice. This prize for French language literature is awarded only once to an author. Gary, who had already received the prize in 1956 for Les racines du ciel , published La vie devant soi under the pseudonym of Émile Ajar in 1975. The Académie Goncourt awarded the prize to the author of this book without knowing his real identity. A period of literary intrigue followed. Gary's little cousin Paul Pavlowitch posed as the author for a time. Gary later revealed the truth in his posthumous book Vie et mort d'Émile Ajar .
Gary's first wife was the British writer, journalist, and Vogue editor Lesley Blanch (author of The Wilder Shores of Love ). They married in 1944 and divorced in 1961. From 1962 to 1970, Gary was married to the American actress Jean Seberg, with whom he had a son, Alexandre Diego Gary.
He also co-wrote the screenplay for the motion picture, The Longest Day and co-wrote and directed the 1971 film Kill! , starring his now ex-wife Seberg.
Suffering from depression after Seberg's 1979 suicide, Gary died of a self-inflicted gunshot wound on December 2, 1980 in Paris, France though he left a note which said specifically that his death had no relation with Seberg's suicide.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 265 reviews
June 25, 2016
Ще цитирам всички любими моменти (много са, но си заслужават, обожавам го този човек!):
Има неподходящи срещи, това е всичко. И на мен се е случвало. На теб също. Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества, затваряш очи, за да го видиш по-добре. Ако е красив и тъп, намираш, че е умен, ако той те намира за тъпа, се чувства умен, ако забележи, че гърдите ти са увиснали, те намира за индивидуална, ако започнеш да усещаш, че е мекотело, си казваш, че трябва да му помогнеш, ако е невежа, ти пък знаеш за двама, ако иска да го прави през цялото време, си казваш, че те обича, а ако няма много склонност към това, си казваш, че не това е важното, ако е стиснат, значи е прекарал бедно детство, ако е темерут, си казваш, че е естествен и продължаваш така, със зъби и нокти да отричаш очевидното, а то ти се вре в очите и ей това се нарича проблеми на двойката, проблемът на двойката, когато вече не можете да се измисляте един-друг и тогава настъпват скръбта, злобата, омразата, отломките, които се опитвате да залепите заради децата или просто защото предпочиташ да си в лайната, само не сама. Това е…
*
Не желая да бъда теоретична жена.
*
Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.
*
Винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват.
*
Мисля, че в мен има някаква развейпрахщина - все още ми се ще да бъда щастлив.
*
И животът има нужда от основание за живот.
*
След като нещо е било разрушено до основи, идва момент, в който се оказва непокътнато.
*
Всичко, което изгубих, ми дава основание да живея.
*
Бяхме щастливи и това ни прави задължени на щастието.
*
Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това – дадох ѝ всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.
*
– Не разбирам как може да свърши една любов.
– Да това изглежда дискредитира цялата институция.
*
Вярвайте ми, страдайте днес, не чакайте утрешния ден, днес късайте сълзите на живота...
*
Случайността понякога е истински боклук.
*
Човек живее основно от клишета.
*
Човек не бива да вярва на белите коси, на зрелостта, на опита, на всико научено, на всички получени шамари, на шепота на есенните листа, на онова, в което животът ни превръща, ако пожелае.
*
Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не...
*
Понякога погубването на чувствителността е въпрос на оцеляване.
*
Нищо не разбирах и на драго сърце приемах това състояние на нещата.
*
Нямам никаква причина да бъда тук, вместо някъде другаде, това се нарича „обстоятелства“, случайностите на кривването и на подадената ръка. В живота няма автопилот.
*
Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно...
*
– Не ви питам за нищо.
– Все ми е едно какво ме питате и какво не ме питате. Сега става въпрос за мен. Краят на света не е дошъл само при вас. Той е при всички нас.
*
Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика... ням�� по-спешно нещо на земята.
*
Нямах и най-малкия шанс да се отърва сам и причината бе съвсем проста: прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си.
*
Човек винаги преувеличава. Играе си да си казва, че всичко е свършило. Слуша мелодии на индианска флейта. Живее сам, за да си докаже, че може. Но гледа един непознат, сякаш все още е възможно. И моля да отбележите, че знам и това: не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко.
Има неподходящи срещи, това е всичко. И на мен се е случвало. На теб също. Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества, затваряш очи, за да го видиш по-добре. Ако е красив и тъп, намираш, че е умен, ако той те намира за тъпа, се чувства умен, ако забележи, че гърдите ти са увиснали, те намира за индивидуална, ако започнеш да усещаш, че е мекотело, си казваш, че трябва да му помогнеш, ако е невежа, ти пък знаеш за двама, ако иска да го прави през цялото време, си казваш, че те обича, а ако няма много склонност към това, си казваш, че не това е важното, ако е стиснат, значи е прекарал бедно детство, ако е темерут, си казваш, че е естествен и продължаваш така, със зъби и нокти да отричаш очевидното, а то ти се вре в очите и ей това се нарича проблеми на двойката, проблемът на двойката, когато вече не можете да се измисляте един-друг и тогава настъпват скръбта, злобата, омразата, отломките, които се опитвате да залепите заради децата или просто защото предпочиташ да си в лайната, само не сама. Това е…
*
Не желая да бъда теоретична жена.
*
Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.
*
Винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват.
*
Мисля, че в мен има някаква развейпрахщина - все още ми се ще да бъда щастлив.
*
И животът има нужда от основание за живот.
*
След като нещо е било разрушено до основи, идва момент, в който се оказва непокътнато.
*
Всичко, което изгубих, ми дава основание да живея.
*
Бяхме щастливи и това ни прави задължени на щастието.
*
Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това – дадох ѝ всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.
*
– Не разбирам как може да свърши една любов.
– Да това изглежда дискредитира цялата институция.
*
Вярвайте ми, страдайте днес, не чакайте утрешния ден, днес късайте сълзите на живота...
*
Случайността понякога е истински боклук.
*
Човек живее основно от клишета.
*
Човек не бива да вярва на белите коси, на зрелостта, на опита, на всико научено, на всички получени шамари, на шепота на есенните листа, на онова, в което животът ни превръща, ако пожелае.
*
Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не...
*
Понякога погубването на чувствителността е въпрос на оцеляване.
*
Нищо не разбирах и на драго сърце приемах това състояние на нещата.
*
Нямам никаква причина да бъда тук, вместо някъде другаде, това се нарича „обстоятелства“, случайностите на кривването и на подадената ръка. В живота няма автопилот.
*
Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно...
*
– Не ви питам за нищо.
– Все ми е едно какво ме питате и какво не ме питате. Сега става въпрос за мен. Краят на света не е дошъл само при вас. Той е при всички нас.
*
Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика... ням�� по-спешно нещо на земята.
*
Нямах и най-малкия шанс да се отърва сам и причината бе съвсем проста: прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си.
*
Човек винаги преувеличава. Играе си да си казва, че всичко е свършило. Слуша мелодии на индианска флейта. Живее сам, за да си докаже, че може. Но гледа един непознат, сякаш все още е възможно. И моля да отбележите, че знам и това: не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадеждности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко.
June 24, 2023
Абсолютно великолепие ❤️
August 18, 2023
4,5*
- Devemos tentar tudo. Vive-se de esperança.
- Vive-se sobretudo de lugares-comuns.
Lugares-comuns é armadilha em que não cai Romain Gary no inigualável e sofrido “Luar de Mulher”, um pequeno livro de dramatismo condensado, que poderia ter chegado às 5* se não fosse a tradução e a formatação confusas. Ao sair de um táxi, Michel…
O tempo tratava-me com uma minúcia de ourivesaria e burilava cada minuto como uma jóia. Pouco me faltava para ficar amestrado: um nadinha de cinismo, de assim seja, um tudo-nada de vileza, uma pitada de estoicismo, mais umas gotas de ironia.
…esbarra em Lydia.
-Tenho 47 anos.
-43, corrigi.
Vi-a quase corar.
-Como diabo o sabe…?
-Exagera-se sempre. Brinca-se dizendo que tudo acabou. (…) Vive-se só, para se mostrar que aguenta. Mas encara-se um estranho como se ainda fosse possível.
Poderia ser o início de uma comédia romântica, mas é antes um encontro fortuito entre duas almas torturadas cujas tragédias vamos conhecer no decorrer de 24 horas, enquanto fundam “uma sociedade de socorros mútuos”. Michel abandonou a mulher a pedido da própria…
Nada de agonias, de sofrimentos prolongados. Ainda havia nela uma certa vaidade feminina. Não: orgulho, muito simplesmente, dignidade.
…enquanto Lydia abandonou o marido porque este carrega uma culpa insuperável.
-Tem muita sorte, Sonia. Roubei-lhe o filho, mas a vida devolveu-lho.
-A Lydia não é má. Mas não está habituada a sofrer.
-Sim, sou uma má judia. (…) Uma revoltada. O pior dos insultos. É uma verdadeira maravilha. A aceitação, a submissão, a resignação. Quem disse que os judeus não eram cristãos? (…) Se alguma vez for feliz, Sonia, prometo-lhe ir em peregrinação a Lourdes para ficar curada.
É, portanto, o cinismo que impera no trato dos dois protagonistas com as outras personagens e, às vezes, entre si. Um cinismo nascido do desespero e dos maiores infortúnios.
Percebia que nem eu nem ela estávamos em causa. Era mera necessidade. Apenas um momento de auxílio mútuo. Carecíamos ambos de esquecer, de um albergue de estrada, antes de prosseguirmos viagem com as nossas bagagens de nada.
Esta obra tem no narrador o defensor do casal como entidade superior, fruto de um amor perpétuo e de uma entrega absoluta que só uma fatalidade pode dissolver…
Em sérvio, morte diz-se smrt. Falo sete línguas, mas só os eslavos souberam encontrar o melhor nome, o som mais autêntico para a coisa… Smrt em sérvio, smiert em russo, smierci em polaco… Viperino, reptílico.
…ainda que não esteja disposto a aceitar a derrota como Lydia.
Talvez eu seja incapaz dessa suprema lucidez necessária para continuar a lutar e que se chama cegueira. Esqueci quem foi que disse que na vida, todos os êxitos são fracassos frustrados.
Publicado em 1977, “Clair de Femme” haveria de ser adaptado ao cinema em 1979, um ano antes do suicídio de Romain Gary, sendo protagonizado pela bela Romy Schneider.
- Devemos tentar tudo. Vive-se de esperança.
- Vive-se sobretudo de lugares-comuns.
Lugares-comuns é armadilha em que não cai Romain Gary no inigualável e sofrido “Luar de Mulher”, um pequeno livro de dramatismo condensado, que poderia ter chegado às 5* se não fosse a tradução e a formatação confusas. Ao sair de um táxi, Michel…
O tempo tratava-me com uma minúcia de ourivesaria e burilava cada minuto como uma jóia. Pouco me faltava para ficar amestrado: um nadinha de cinismo, de assim seja, um tudo-nada de vileza, uma pitada de estoicismo, mais umas gotas de ironia.
…esbarra em Lydia.
-Tenho 47 anos.
-43, corrigi.
Vi-a quase corar.
-Como diabo o sabe…?
-Exagera-se sempre. Brinca-se dizendo que tudo acabou. (…) Vive-se só, para se mostrar que aguenta. Mas encara-se um estranho como se ainda fosse possível.
Poderia ser o início de uma comédia romântica, mas é antes um encontro fortuito entre duas almas torturadas cujas tragédias vamos conhecer no decorrer de 24 horas, enquanto fundam “uma sociedade de socorros mútuos”. Michel abandonou a mulher a pedido da própria…
Nada de agonias, de sofrimentos prolongados. Ainda havia nela uma certa vaidade feminina. Não: orgulho, muito simplesmente, dignidade.
…enquanto Lydia abandonou o marido porque este carrega uma culpa insuperável.
-Tem muita sorte, Sonia. Roubei-lhe o filho, mas a vida devolveu-lho.
-A Lydia não é má. Mas não está habituada a sofrer.
-Sim, sou uma má judia. (…) Uma revoltada. O pior dos insultos. É uma verdadeira maravilha. A aceitação, a submissão, a resignação. Quem disse que os judeus não eram cristãos? (…) Se alguma vez for feliz, Sonia, prometo-lhe ir em peregrinação a Lourdes para ficar curada.
É, portanto, o cinismo que impera no trato dos dois protagonistas com as outras personagens e, às vezes, entre si. Um cinismo nascido do desespero e dos maiores infortúnios.
Percebia que nem eu nem ela estávamos em causa. Era mera necessidade. Apenas um momento de auxílio mútuo. Carecíamos ambos de esquecer, de um albergue de estrada, antes de prosseguirmos viagem com as nossas bagagens de nada.
Esta obra tem no narrador o defensor do casal como entidade superior, fruto de um amor perpétuo e de uma entrega absoluta que só uma fatalidade pode dissolver…
Em sérvio, morte diz-se smrt. Falo sete línguas, mas só os eslavos souberam encontrar o melhor nome, o som mais autêntico para a coisa… Smrt em sérvio, smiert em russo, smierci em polaco… Viperino, reptílico.
…ainda que não esteja disposto a aceitar a derrota como Lydia.
Talvez eu seja incapaz dessa suprema lucidez necessária para continuar a lutar e que se chama cegueira. Esqueci quem foi que disse que na vida, todos os êxitos são fracassos frustrados.
Publicado em 1977, “Clair de Femme” haveria de ser adaptado ao cinema em 1979, um ano antes do suicídio de Romain Gary, sendo protagonizado pela bela Romy Schneider.
July 20, 2022
İtiraf: Bazen bazı kitapları öpmek istiyorum ve hatta öpüyorum ben, yine yaptım. Bugüne dek Romain Gary’nin yazdığı ve sevmediğim tek bir şey olmadı ve bu da bir istisna değil. Tuhaf ki, muhtemelen başkası yazmış olsa zorlama bulacağım bir hikâye okudum ve fena halde ikna olmuş durumdayım. Çünkü öyle bir anlatıyor ki oluveriyor işte, inanıyorum. Çok sevdiği karısından ayrılan bir adam ve büyük bir yas süreci yaşayan bir kadının birbirleriyle karşılaşmaları ve beraber geçirdikleri 3 günü anlatıyor kitap. Bu bir aşk hikâyesi mi? Belki, emin değilim. Aşka dair bir hikâye mi? Orası kesin.
Küçücük olmasına rağmen (106 sayfa) herkesin kalemi olmayabilir bu kitap. Takip etmeyi zor bulanlar olabilir, yer yer fazla absürt bulunabilir, belki Gary’e, onun anlattığı hikayeyi bir büyük fikre oturtma ve bunu yaparken mütemadiyen alay etme huyuna alışkın olmak lazımdır sevmek için ama ben çok sevdim, çok çok. Çok kaba gözüken cümleler bile ne biçim incelikli, tüm Gary metinleri gibi nasıl derinlikli bir kitap.
İşaretlediğim çok yer oldu, birini buraya bırakıp susuyorum: “Sevgim bitince, kendisini daha fazla sevmeyi denedim. Şu işe bakın. İnsan daha az sevdikçe daha çok çabalıyor. Bazen öyle çaba harcıyorsun ki boğuluyorsun. (…) Sevmek savurgan davrandıkça büyüyen tek zenginliktir. Ne kadar çok verirseniz size de o kadar çok kalır. (…) İlyada’nın bir destan olduğu söylenir, bu yapıtta anlatılan kahramanca savaşlar herkesi hayran bırakır. Usul usul yaşlanan çiftleri anmak çok daha zordur, oysa onlar bizim en güzel zaferlerimizdir.”
Küçücük olmasına rağmen (106 sayfa) herkesin kalemi olmayabilir bu kitap. Takip etmeyi zor bulanlar olabilir, yer yer fazla absürt bulunabilir, belki Gary’e, onun anlattığı hikayeyi bir büyük fikre oturtma ve bunu yaparken mütemadiyen alay etme huyuna alışkın olmak lazımdır sevmek için ama ben çok sevdim, çok çok. Çok kaba gözüken cümleler bile ne biçim incelikli, tüm Gary metinleri gibi nasıl derinlikli bir kitap.
İşaretlediğim çok yer oldu, birini buraya bırakıp susuyorum: “Sevgim bitince, kendisini daha fazla sevmeyi denedim. Şu işe bakın. İnsan daha az sevdikçe daha çok çabalıyor. Bazen öyle çaba harcıyorsun ki boğuluyorsun. (…) Sevmek savurgan davrandıkça büyüyen tek zenginliktir. Ne kadar çok verirseniz size de o kadar çok kalır. (…) İlyada’nın bir destan olduğu söylenir, bu yapıtta anlatılan kahramanca savaşlar herkesi hayran bırakır. Usul usul yaşlanan çiftleri anmak çok daha zordur, oysa onlar bizim en güzel zaferlerimizdir.”
January 16, 2019
Seen purely from the technical side, the book is nearly flawless : perfectly smooth and easily written, beautiful, rich language, there are no dialogs that are unnecesary or extensive without a clear reason, maybe only moments of inner monologues are slightly too long , but perhaps it is just my personal bias, as I generally do not like the stream of consciousness. Initially, it looked like a banal story witch later developed new hues, as the actual events unfolded slowly - which is quite a risky decision, in my opinion, because although I liked the spin of storyline, few pages in the beginning lead me to think I was reading just another average love story, and it almost led to quit reading this book.
In this book I particularly enjoyed Michel's sense of humour: sharp, sleek, refined, even cynical at moments. Sadly, those are main pros of this book, as the characters were dull and lacked personality, and I simply remained indifferent about them all the time, with only notable exeption being a certain Mato Grosso and his passing away.
It's not a bad book and you most likely enjoy it. Read it if you wish to read about a different kind of love.
In this book I particularly enjoyed Michel's sense of humour: sharp, sleek, refined, even cynical at moments. Sadly, those are main pros of this book, as the characters were dull and lacked personality, and I simply remained indifferent about them all the time, with only notable exeption being a certain Mato Grosso and his passing away.
It's not a bad book and you most likely enjoy it. Read it if you wish to read about a different kind of love.
January 18, 2012
Clair de Femme ne se raconte pas, il se lit. Tout comme l'amour ne se raconte pas, il se vit.
Des mots comme des bulles d'air ... qui redonnent confiance en la vie ! Merci Romain Gary.
Des mots comme des bulles d'air ... qui redonnent confiance en la vie ! Merci Romain Gary.
November 1, 2021
Iš tavęs atėmė tėvynę, seni. Tavo šaltinius, tavo dangų, tavo laukus ir sodus. O visoje mano tėvynėje slapčiausia vieta, man regis, buvo jos plaukai, - saugesnė u�� mano vaikystės slaptavietes. Kai jų auksinė spalva priglobdavo mano akis, išgyvendavau akimirkas, apie kurias negali kalbėti kitaip kaip apie aukščiausią žinojomą, gyvenimo prasmę, nusidriekusią net į tai, kas buvo ne ji, tarsi galiausiai būčiau supratęs, kieno stoka, kokia netektis nusmailino dyglius ir sukietino akmenis. Turėjau moterišką tėvynę ir daugiau nebegalėjo būti jokių ieškojimų. Mano tėvynė turėjo balsą, kurį gyvenimas, regis, sukūrė jos pačios malonumui, nes įsivaizduoju, kad gyvenimui irgi reikia linksmumo, jei spręsim apie tai pagal laukų gėles, kurios šypsojosi kur kas labiau nei kitos gėlės. Kai mudu būdavome savo namuose Briake, laikas vidun neidavo, kukliai palikdavo už durų ir buvo taip puikiai išdresuotas, kad loti imdavo tik tuomet, kai ji išeidavo į kaimą ir ten užgaišdavo. Aš čia neteigiu, kad tai, ką patyrė kiekviena sutuoktinių pora, išvagojo seniausią mūsų kelią žemėje. Aš jums kalbu apie palaimingą savitumo stoką, nes meilei nereikia nieko išrasti. Iš to, kas mudu vienijo, niekas nebuvo vien tik mūsų, niekas nebuvo skirtinga, unikalu, reta arba išskirtina. Tai buvo nenutrūkstama ir pastovu, tai buvo sutuoktinių pora, mes buvome senesni už žmonijos atmintį. Nemanau, kad esama laimės be neatmenamų laikų skonio. Duona, druska, vynas, vanduo, vėsa ir ugnis, jūs dviese ir kiekvienas iš jūsų yra žemė, ir kiekvienas iš jūsų yra saulė.
KĄ TIK PERSKAIČIAU 116 PUSLAPIŲ MALDĄ MEILEI.
IKI AŠARŲ.
GARY, TU BUVAI SENESNIS UŽ ŽMONIJOS ATMINTĮ.
💙💙💙
KĄ TIK PERSKAIČIAU 116 PUSLAPIŲ MALDĄ MEILEI.
IKI AŠARŲ.
GARY, TU BUVAI SENESNIS UŽ ŽMONIJOS ATMINTĮ.
💙💙💙
December 5, 2017
«Io vivrò» (senza te, per te, con te).
A Parigi Michel e Lydia, due sconosciuti, si incontrano e trascorrono insieme un giorno e una notte.
Sono entrambi devastati da un dolore, entrambi hanno una vita da ricostruire, o forse no; hanno semplicemente una vita da lasciar scorrere nel rimpianto, con vuoti da colmare che non vogliono essere colmati, con assenze che non riescono a non essere presenti, con momenti di caduta nell'oblio che vorrebbero riscattarne per pochi attimi l'abbandono allo scorrere dei minuti, delle ore, dei giorni.
O forse sì.
Forse queste due vite sono destinate ad incontrarsi e a diventare come due «ulivi così attorcigliati l'uno all'altro» da non riuscire a distinguerli, forse sono destinate a salvarsi a vicenda.
Gary in una notte surreale e grottesca - in una Parigi in cui anche vedere uno scimpanzé e un barboncino impegnati a ballare un paso doble e accorgersi che il legame che unisce uno strano personaggio italiano a un cane che si chiama Matto Grosso è in fondo molto simile all'amore, non sembrerà poi così impossibile e folle - ci conduce, in un vorticoso e ininterrotto flusso di pensieri e di parole, attraverso gli stati d'animo di Michel, cinico, ironico, disincantato, «Romantico? In confronto alla merda sì» e in quelli di Lydia, impassibile, dolente, vinta, determinata, cercando di spiegare l'amore che nutre anche quando non c'è più, o meglio quando la vita non c'è più: perché tutto l'amore che è stato non può essere sacrificato ed essere lasciato finire, ma deve trasformarsi per rinascere e continuare a vivere.
Non so se questa storia mi ha più conquistata o spossata, perché è talmente intrisa di dolore da avermi impedito di riconoscerne la bellezza nell'immediato, mascherata così com'è dalle parole graffianti di Gary, dal suo tentativo di camuffare i sentimenti con l'ironia, ma completamente incapace alla fine, per fortuna, di soffocarli.
È una storia che nasce, forse, da un dolore personale - mi viene da chiedermi se la fine del suo matrimonio con Jean Seberg di qualche anno prima c'entri qualcosa con questa storia - e che a posteriori sembra portare in sé il germe che porterà lo stesso Gary, dopo soli tre anni, al suicidio.
Non si muore d'amore, o forse sì, se non si è capaci di rinascere ogni volta per allontanare da noi quella cosa, più velenosa di uno scorpione, capace di corroderci nell'intimo e di consumarci come una candela, quella cosa che i serbi chiamano smrt.
«Presi una sedia e mi sedetti davanti al letto. Le tende erano chiuse, ma c'era abbastanza sole.
- Hai visto, è arrivata. Ti ha portato dei fiori. Come volevi tu. Cercheremo di farti felice. Non sarà facilissimo, ci saranno delle cadute, dei vuoti, delle goffaggini, dei momenti in cui mancheremo d'ispirazione, come in qualunque opera di ampio respiro, ma abbiamo entrambi vissuto molto, e questo scava sempre una tana per due. Sapevi bene che senza di te non avrei potuto vivere, e allora le hai fatto spazio. Non le parlerò più di te, come promesso, perché tu non volevi intralciarla con un'altra, imporle i tuoi gusti, le tue abitudini; volevi che fosse libera da qualsiasi riferimento. Nasconderò tutte le foto e gli oggetti che hai amato, non vivrò di ricordi. Mi basterà vedere le foreste, i campi, i mari, i continenti, il mondo, per amare quel poco che mi resta di te. È successo così in fretta, tutto è già così lontano. Ti ricordi a Valldemosa, quei due ulivi che si tenevano stretti al punto da non poterli distinguere? Ci hanno separati a colpi di scure. Ho male, certo, soprattutto alle braccia e al petto, da dove ti hanno strappata, agli occhi, alle labbra, in ogni punto solcato dalla tua assenza, ma questa impronta profonda e indelebile è diventata un santuario della donna, dove tutto è pronto per accoglierla, per benedirla e darle da amare. Lei è qui, ti guarda per capire chi sono, da dove vengo, di cosa sono fatto. È preoccupata, ci vuole tempo, in un certo senso siamo ancora due estranei, esitiamo, siamo insicuri; abbiamo bisogno di contrasti di litigi, di scontri, di scoprire le nostre stranezze, i difetti, le piccinerie, tutte quelle incompatibilità che ci permetteranno di scolpirci meglio l'uno nell'altro, di costruire il rapporto, di assestarci, di sposare a poco a poco le nostre rispettive forme, e allora l'affetto verrà a colmare la mancanza dell'uno con la mancanza dell'altro…
Nella penombra vedevo una figura che alzava la mano e mi toccava le labbra, come se nel mio respiro ci fosse chissà quale forza capace di trasmettersi, chissà quale debolezza irriducibile.»
A Parigi Michel e Lydia, due sconosciuti, si incontrano e trascorrono insieme un giorno e una notte.
Sono entrambi devastati da un dolore, entrambi hanno una vita da ricostruire, o forse no; hanno semplicemente una vita da lasciar scorrere nel rimpianto, con vuoti da colmare che non vogliono essere colmati, con assenze che non riescono a non essere presenti, con momenti di caduta nell'oblio che vorrebbero riscattarne per pochi attimi l'abbandono allo scorrere dei minuti, delle ore, dei giorni.
O forse sì.
Forse queste due vite sono destinate ad incontrarsi e a diventare come due «ulivi così attorcigliati l'uno all'altro» da non riuscire a distinguerli, forse sono destinate a salvarsi a vicenda.
Gary in una notte surreale e grottesca - in una Parigi in cui anche vedere uno scimpanzé e un barboncino impegnati a ballare un paso doble e accorgersi che il legame che unisce uno strano personaggio italiano a un cane che si chiama Matto Grosso è in fondo molto simile all'amore, non sembrerà poi così impossibile e folle - ci conduce, in un vorticoso e ininterrotto flusso di pensieri e di parole, attraverso gli stati d'animo di Michel, cinico, ironico, disincantato, «Romantico? In confronto alla merda sì» e in quelli di Lydia, impassibile, dolente, vinta, determinata, cercando di spiegare l'amore che nutre anche quando non c'è più, o meglio quando la vita non c'è più: perché tutto l'amore che è stato non può essere sacrificato ed essere lasciato finire, ma deve trasformarsi per rinascere e continuare a vivere.
Non so se questa storia mi ha più conquistata o spossata, perché è talmente intrisa di dolore da avermi impedito di riconoscerne la bellezza nell'immediato, mascherata così com'è dalle parole graffianti di Gary, dal suo tentativo di camuffare i sentimenti con l'ironia, ma completamente incapace alla fine, per fortuna, di soffocarli.
È una storia che nasce, forse, da un dolore personale - mi viene da chiedermi se la fine del suo matrimonio con Jean Seberg di qualche anno prima c'entri qualcosa con questa storia - e che a posteriori sembra portare in sé il germe che porterà lo stesso Gary, dopo soli tre anni, al suicidio.
Non si muore d'amore, o forse sì, se non si è capaci di rinascere ogni volta per allontanare da noi quella cosa, più velenosa di uno scorpione, capace di corroderci nell'intimo e di consumarci come una candela, quella cosa che i serbi chiamano smrt.
«Presi una sedia e mi sedetti davanti al letto. Le tende erano chiuse, ma c'era abbastanza sole.
- Hai visto, è arrivata. Ti ha portato dei fiori. Come volevi tu. Cercheremo di farti felice. Non sarà facilissimo, ci saranno delle cadute, dei vuoti, delle goffaggini, dei momenti in cui mancheremo d'ispirazione, come in qualunque opera di ampio respiro, ma abbiamo entrambi vissuto molto, e questo scava sempre una tana per due. Sapevi bene che senza di te non avrei potuto vivere, e allora le hai fatto spazio. Non le parlerò più di te, come promesso, perché tu non volevi intralciarla con un'altra, imporle i tuoi gusti, le tue abitudini; volevi che fosse libera da qualsiasi riferimento. Nasconderò tutte le foto e gli oggetti che hai amato, non vivrò di ricordi. Mi basterà vedere le foreste, i campi, i mari, i continenti, il mondo, per amare quel poco che mi resta di te. È successo così in fretta, tutto è già così lontano. Ti ricordi a Valldemosa, quei due ulivi che si tenevano stretti al punto da non poterli distinguere? Ci hanno separati a colpi di scure. Ho male, certo, soprattutto alle braccia e al petto, da dove ti hanno strappata, agli occhi, alle labbra, in ogni punto solcato dalla tua assenza, ma questa impronta profonda e indelebile è diventata un santuario della donna, dove tutto è pronto per accoglierla, per benedirla e darle da amare. Lei è qui, ti guarda per capire chi sono, da dove vengo, di cosa sono fatto. È preoccupata, ci vuole tempo, in un certo senso siamo ancora due estranei, esitiamo, siamo insicuri; abbiamo bisogno di contrasti di litigi, di scontri, di scoprire le nostre stranezze, i difetti, le piccinerie, tutte quelle incompatibilità che ci permetteranno di scolpirci meglio l'uno nell'altro, di costruire il rapporto, di assestarci, di sposare a poco a poco le nostre rispettive forme, e allora l'affetto verrà a colmare la mancanza dell'uno con la mancanza dell'altro…
Nella penombra vedevo una figura che alzava la mano e mi toccava le labbra, come se nel mio respiro ci fosse chissà quale forza capace di trasmettersi, chissà quale debolezza irriducibile.»
December 21, 2022
Clar de lună, clar de femeie, clar o carte care mi-a plăcut enorm.
Este scrisă cu multe metafore, încrucisări de sensuri, amor solemn între întrebări și idei iar eu cum iubesc poezia, ah, asta a venit ca un duș rece într-o vară de 35 de grade la umbra nucului.
O văd ca pe o carte cu mai multe "fețe". Pune tristețea sub menghină și așteaptă să vadă ce se scurge: sînge poate ori un fresh de portocale cu gust de ea/el? Se prezintă fiecăruia în funcție de cum se simte cînd o citește. Este și o încercare de regăsire de sine, o înfruntare forțată a vicisitudinilor vieții și a adevărului care plutește peste inimă.
Ce este iubirea? Dar nepăsarea? Cînd știi că iubești și cum ești sigur că iubești? Cum eviți secundele și cum accepți slăbiciunile? Multe întrebări la care trebuie să te prezinți cot la cot cu cartea ca să găsiți UN răspuns, sau mai multe.
Doar cîteva citate/idei care mi-au plăcut:
“Lumea subestimează îngrozitor durata efemerului. Am părul alb și asta te învață să nu mai ceri ani, orelor.”
“Strigătele au fost întotdeauna cea mai nobilă origine a omului.” Vorba aia “cu primul strigăt te-am bucurat mamă. Pentru toate celelalte iartă-mă!”
“Iubirea este singura bogăție care crește odată cu risipa. Cu cît dai mai mult, cu atît îți rămîne mai mult. Am trăit printr-o femeie și nu știu cum se poate trăi altfel.”
“Ai pierdut o femeie care era toată viața ta și acum încerci să faci din viața ta o femeie.”
“Nu mai văzusem niciodată așa un intrus în privirea unei femei” Cînd ochii tac, urletul se amplifică.
“N-aveam nici cea mai mică șansă să o scot la capăt singur iar motivul era simplu: iubisem prea mult ca să mai fiu în stare să trăiesc doar cu mine însumi. Era o imposibilitate absolută, organică: tot ceea ce făcea din mine un bărbat era la o femeie.”
“Să-ți imaginezi că totul s-a sfîrșit pentru că ai pierdut o femeie pe care ai iubit-o este o lipsă de iubire.”
"Cum vrei să deosebeşti falsul de adevărat când mori de singurătate? Întâlneşti un tip, încerci să-l faci interesant, îl inventezi în întregime, îl umpli de calităţi din cap până-n picioare, închizi ochii că să-l vezi mai bine, el încearcă să se dea drept altcineva, tu la fel, dacă-i frumos şi prost ţi se pare inteligent, dacă te consideră proastă, se simte inteligent, dacă observă că ai sânii lăsaţi, i se pare că ai personalitate, dacă începe să-ţi pară necioplit, îţi spui că trebuie ajutat, dacă-i incult, ştii tu destul pentru amândoi, dacă vrea tot timpul să facă dragoste, îţi spui că te iubeşte, dacă nu este foarte înclinat spre aşa ceva, îţi spui că nu asta contează, dacă-i zgârcit, e pentru că a avut o copilărie săracă, dacă-i bădăran, îţi spui că aşa-i firea lui şi continui aşa să dai din mâini şi din picioare că să negi evidenţa, când de fapt sare-n ochi şi asta-i ceea ce numim problemele cuplului, problema cuplului, când nu se mai pot inventa unul pe celălalt, iar atunci apare amărăciunea, ranchiuna, ura, rămăşiţele pe care încerci să le ţii lipite, din cauza copiilor sau pur şi simplu pentru că încă preferi să fii nenorocită decât să rămâi singură."
Este scrisă cu multe metafore, încrucisări de sensuri, amor solemn între întrebări și idei iar eu cum iubesc poezia, ah, asta a venit ca un duș rece într-o vară de 35 de grade la umbra nucului.
O văd ca pe o carte cu mai multe "fețe". Pune tristețea sub menghină și așteaptă să vadă ce se scurge: sînge poate ori un fresh de portocale cu gust de ea/el? Se prezintă fiecăruia în funcție de cum se simte cînd o citește. Este și o încercare de regăsire de sine, o înfruntare forțată a vicisitudinilor vieții și a adevărului care plutește peste inimă.
Ce este iubirea? Dar nepăsarea? Cînd știi că iubești și cum ești sigur că iubești? Cum eviți secundele și cum accepți slăbiciunile? Multe întrebări la care trebuie să te prezinți cot la cot cu cartea ca să găsiți UN răspuns, sau mai multe.
Doar cîteva citate/idei care mi-au plăcut:
“Lumea subestimează îngrozitor durata efemerului. Am părul alb și asta te învață să nu mai ceri ani, orelor.”
“Strigătele au fost întotdeauna cea mai nobilă origine a omului.” Vorba aia “cu primul strigăt te-am bucurat mamă. Pentru toate celelalte iartă-mă!”
“Iubirea este singura bogăție care crește odată cu risipa. Cu cît dai mai mult, cu atît îți rămîne mai mult. Am trăit printr-o femeie și nu știu cum se poate trăi altfel.”
“Ai pierdut o femeie care era toată viața ta și acum încerci să faci din viața ta o femeie.”
“Nu mai văzusem niciodată așa un intrus în privirea unei femei” Cînd ochii tac, urletul se amplifică.
“N-aveam nici cea mai mică șansă să o scot la capăt singur iar motivul era simplu: iubisem prea mult ca să mai fiu în stare să trăiesc doar cu mine însumi. Era o imposibilitate absolută, organică: tot ceea ce făcea din mine un bărbat era la o femeie.”
“Să-ți imaginezi că totul s-a sfîrșit pentru că ai pierdut o femeie pe care ai iubit-o este o lipsă de iubire.”
"Cum vrei să deosebeşti falsul de adevărat când mori de singurătate? Întâlneşti un tip, încerci să-l faci interesant, îl inventezi în întregime, îl umpli de calităţi din cap până-n picioare, închizi ochii că să-l vezi mai bine, el încearcă să se dea drept altcineva, tu la fel, dacă-i frumos şi prost ţi se pare inteligent, dacă te consideră proastă, se simte inteligent, dacă observă că ai sânii lăsaţi, i se pare că ai personalitate, dacă începe să-ţi pară necioplit, îţi spui că trebuie ajutat, dacă-i incult, ştii tu destul pentru amândoi, dacă vrea tot timpul să facă dragoste, îţi spui că te iubeşte, dacă nu este foarte înclinat spre aşa ceva, îţi spui că nu asta contează, dacă-i zgârcit, e pentru că a avut o copilărie săracă, dacă-i bădăran, îţi spui că aşa-i firea lui şi continui aşa să dai din mâini şi din picioare că să negi evidenţa, când de fapt sare-n ochi şi asta-i ceea ce numim problemele cuplului, problema cuplului, când nu se mai pot inventa unul pe celălalt, iar atunci apare amărăciunea, ranchiuna, ura, rămăşiţele pe care încerci să le ţii lipite, din cauza copiilor sau pur şi simplu pentru că încă preferi să fii nenorocită decât să rămâi singură."
November 29, 2021
Завладяваща и забележителна книга! Написана е по изключително поетичен начин, възхитена съм и от превода на Зорница Китинска.
Любими цитати:
„(...) когато си дал всичко на една жена, то остава неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е загубено, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов.“
„Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и няма да успее да ни победи. От някой друг, няма значение кой, някъде другаде и в някакво незнайно бъдеще, но оковите ще бъдат строшени и ние сами ще начертаем линията на бъдещето по дланите си.“
„Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това - дадох й всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.“
„(...) най-жестокият начин да ме забравиш ще бъде да не обичаш повече.“
„(...) прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си. Това бе абсолютна, органична невъзможност и всичко, което ме правеше мъж, бе у една жена. Знам, че понякога за нас казваха, почти като укор: „Те живеят изключително един за друг." Натъжаваше ме киселият привкус на това наблягане, липсата на благородство и студеното равнодушие към човешката общност. Всяка щастлива любов носи цветовете на нашия отбор и би трябвало да има милиони запалянковци. Братството ни се обогатява от всичко, което ни озарява. Радостта на едно дете или нежността на една двойка блестят за всички и винаги са място под слънцето. И една любовна безнадежност, която губи надежда в любовта, е странно противоречие."
„А може би все пак съществува несломимост. Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.“
„Не с всички истини може да се живее. Често в тях няма парно и човек може да пукне от студ."
Любими цитати:
„(...) когато си дал всичко на една жена, то остава неизчерпаемо. Да си мисли човек, че всичко е загубено, защото е загубил единствената жена, която е обичал, е пълна липса на любов.“
„Всеки от нас знае, че е роден, за да бъде победен, но също и че никога нищо не е успяло и няма да успее да ни победи. От някой друг, няма значение кой, някъде другаде и в някакво незнайно бъдеще, но оковите ще бъдат строшени и ние сами ще начертаем линията на бъдещето по дланите си.“
„Не виждам какво бих могъл да ви кажа, освен това - дадох й всичко и сега всичко остана на моите ръце. Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.“
„(...) най-жестокият начин да ме забравиш ще бъде да не обичаш повече.“
„(...) прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си. Това бе абсолютна, органична невъзможност и всичко, което ме правеше мъж, бе у една жена. Знам, че понякога за нас казваха, почти като укор: „Те живеят изключително един за друг." Натъжаваше ме киселият привкус на това наблягане, липсата на благородство и студеното равнодушие към човешката общност. Всяка щастлива любов носи цветовете на нашия отбор и би трябвало да има милиони запалянковци. Братството ни се обогатява от всичко, което ни озарява. Радостта на едно дете или нежността на една двойка блестят за всички и винаги са място под слънцето. И една любовна безнадежност, която губи надежда в любовта, е странно противоречие."
„А може би все пак съществува несломимост. Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.“
„Не с всички истини може да се живее. Често в тях няма парно и човек може да пукне от студ."
February 5, 2017
Има книги, които се появяват точно навреме, за да ти спасят душата.
December 16, 2022
”С някои истини не може да се живее", казва Гари чрез своя герой Мишел. А истините на Мишел се множат, дума след дума, страница след страница, привидно случайни , а всъщност събирани цял живот, започвайки от външната нормалност и преливайки в бълнуването на скръбта. Бълнуване, което е изповед и осъзнаване.
Най-красивото в тази книга, побрала в сюжета си една единствена нощ, са думите. Всяка дума е сълза, а всяка сълза се превръща в перла. Много перли се търкалят из страниците на тази книга. Всяко изречение е като малка скъпоценност, всеки детайл е филигран, караше ме да се връщам на цели пасажи отново и отново, заради самата им красота, оставаща непроменена и извън контекста ��а сюжета.
“За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш”. Това е най-страшната истина, осъзната от Мишел, и дълбоката му трагедия. И макар и да го разбира, той просто няма друг избор, то е част от човешката му същност, това е неговата религия, и вече не може да бъде променено от никаква реалност.
Гари е написал поезия в проза. Лирична, скръбна, човешка - за любовта, живота, самотата, човешката чест и смъртта. Вик на самота, който е вик на обич. С нотка освежаваща ирония.
Краят (последните два - три параграфа) ми дойде малко пришит.
Благодарн��сти за прекрасния превод и оформление!
***
▶️ И няколко прекрасни момента от книгата:
“Тя вече се извръщаше, а аз се боях от най-лошото: че ще се пропуснем заради “добрия тон”, съблюдаването на условностите и правилната употреба на света.”
“Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце.”
"Какво е това "проблеми на двойката"? Или има проблеми, или има двойка."
“Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа колко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.”
“-Ама че бардак!
Той сви рамене.
- Ами че вие какво искате, това е руска вечеринка.”
“Слабостта винаги е съществувала поради въображението. Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална. Мракът сигурно се е опулил, когато хората за първи път са му драснали клечката.”
"Независимият мъж" и "независимата жена" е мълва, долетяла от другаде, от големите ледени самоти, където има само кучешки впрягове и човек трябва да слуша почтително: това е честта на нищите."
Най-красивото в тази книга, побрала в сюжета си една единствена нощ, са думите. Всяка дума е сълза, а всяка сълза се превръща в перла. Много перли се търкалят из страниците на тази книга. Всяко изречение е като малка скъпоценност, всеки детайл е филигран, караше ме да се връщам на цели пасажи отново и отново, заради самата им красота, оставаща непроменена и извън контекста ��а сюжета.
“За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш”. Това е най-страшната истина, осъзната от Мишел, и дълбоката му трагедия. И макар и да го разбира, той просто няма друг избор, то е част от човешката му същност, това е неговата религия, и вече не може да бъде променено от никаква реалност.
Гари е написал поезия в проза. Лирична, скръбна, човешка - за любовта, живота, самотата, човешката чест и смъртта. Вик на самота, който е вик на обич. С нотка освежаваща ирония.
Краят (последните два - три параграфа) ми дойде малко пришит.
Благодарн��сти за прекрасния превод и оформление!
***
▶️ И няколко прекрасни момента от книгата:
“Тя вече се извръщаше, а аз се боях от най-лошото: че ще се пропуснем заради “добрия тон”, съблюдаването на условностите и правилната употреба на света.”
“Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце.”
"Какво е това "проблеми на двойката"? Или има проблеми, или има двойка."
“Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното. Нямате представа колко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.”
“-Ама че бардак!
Той сви рамене.
- Ами че вие какво искате, това е руска вечеринка.”
“Слабостта винаги е съществувала поради въображението. Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална. Мракът сигурно се е опулил, когато хората за първи път са му драснали клечката.”
"Независимият мъж" и "независимата жена" е мълва, долетяла от другаде, от големите ледени самоти, където има само кучешки впрягове и човек трябва да слуша почтително: това е честта на нищите."
October 2, 2019
Ce court roman de Romain Gary, publié en 1977, m'a beaucoup plu même s'il n'atteint pas pour moi les sommets que sont Les Racines du Ciel(1956) ou encore Les Cerfs-volants(1980).
Gary y dévoile les mêmes obsessions que dans Au Delà de cette Limite Votre Ticket N'est Plus Valable(1974). A savoir le couple, le vieillissement, la maladie et le déclin, physique ou psychique. Mais pas seulement cela...
Michel Folain, la quarantaine bien tassée, rencontre Lydia Towarski, femme du même âge que lui ou presque. Tous deux ont vécu des drames récents et vont tenter au cours d'une nuit et d'une matinée de s'accompagner et de se donner à espérer encore.
C'est un roman émouvant, puissant par moments, drôle aussi...un condensé de toutes les qualités qui font que j'aime beaucoup cet auteur:)
C'est aussi une sacrée réflexion sur le sens de la vie à deux ou seul, sur la fusion entre deux personnes au sein d'un couple jusqu'à en oublier son identité propre, la possibilité ou pas de vivre sans aimer et sans être aimé(e).
Et en plus, Gary réussit sans avoir l'air d'y toucher et par l'humour et la dérision, à coucher sur la page des thèmes fondamentaux et d'une profondeur folle: solitude, perte d'êtres chers, farce tragi-comique et absurde qu'est parfois la vie...
C'est très efficace car très court et ça a plein de choses à dire et ceci est à la fois une qualité et un défaut. J'en voulais plus ! :)
Au final, il y a là une très bonne lecture qui brasse et remue bien comme il faut des choses qui dépassent la concision et la " petitesse" du roman et qui auraient pu donner naissance à un récit d'au moins 350 ou 400 pages.
Mais cette concision et cette apparente légèreté n'empêchent pas du tout l'émotion, loin de là, et c'est un texte frappant, marquant, que j'ai pris un grand plaisir à découvrir.
Gary ne m'a encore jamais déçu:)
Pour aller plus loin:
Voir Clair de Femme(1979) de Costa-Gavras. Adaptation du roman avec Yves Montand et Romy Schneider.
Écouter Just Like A Woman(1966) de Bob Dylan/ When A Man Loves a Woman(1966) de Percy Sledge/ Pour Une Fois(2013) de Jacques Higelin.
Gary y dévoile les mêmes obsessions que dans Au Delà de cette Limite Votre Ticket N'est Plus Valable(1974). A savoir le couple, le vieillissement, la maladie et le déclin, physique ou psychique. Mais pas seulement cela...
Michel Folain, la quarantaine bien tassée, rencontre Lydia Towarski, femme du même âge que lui ou presque. Tous deux ont vécu des drames récents et vont tenter au cours d'une nuit et d'une matinée de s'accompagner et de se donner à espérer encore.
C'est un roman émouvant, puissant par moments, drôle aussi...un condensé de toutes les qualités qui font que j'aime beaucoup cet auteur:)
C'est aussi une sacrée réflexion sur le sens de la vie à deux ou seul, sur la fusion entre deux personnes au sein d'un couple jusqu'à en oublier son identité propre, la possibilité ou pas de vivre sans aimer et sans être aimé(e).
Et en plus, Gary réussit sans avoir l'air d'y toucher et par l'humour et la dérision, à coucher sur la page des thèmes fondamentaux et d'une profondeur folle: solitude, perte d'êtres chers, farce tragi-comique et absurde qu'est parfois la vie...
C'est très efficace car très court et ça a plein de choses à dire et ceci est à la fois une qualité et un défaut. J'en voulais plus ! :)
Au final, il y a là une très bonne lecture qui brasse et remue bien comme il faut des choses qui dépassent la concision et la " petitesse" du roman et qui auraient pu donner naissance à un récit d'au moins 350 ou 400 pages.
Mais cette concision et cette apparente légèreté n'empêchent pas du tout l'émotion, loin de là, et c'est un texte frappant, marquant, que j'ai pris un grand plaisir à découvrir.
Gary ne m'a encore jamais déçu:)
Pour aller plus loin:
Voir Clair de Femme(1979) de Costa-Gavras. Adaptation du roman avec Yves Montand et Romy Schneider.
Écouter Just Like A Woman(1966) de Bob Dylan/ When A Man Loves a Woman(1966) de Percy Sledge/ Pour Une Fois(2013) de Jacques Higelin.
August 31, 2017
„Nu este suficient ca doi oameni să fie nefericiți separat pentru a fi fericiți împreună.”
July 31, 2017
Clar, cărțile despre nefericire sunt atrase de mine! :D
În Clar de femeie, avem din nou un El și o Ea, la vârsta a doua, amândoi foarte supărați pe viață și deprimați, veniți după momente triste: El tocmai a fost părăsit de parteneră, care a decis să se sinucidă; Ea și-a părăsit de câteva luni soțul, devenit invalid și pe care dă vina pentru moartea fiicei. Întâlnirea pe o stradă, apoi cele 24 de ori care le petrec împreună, dar și separați, consumă toată substanța cărții, populată, desigur, și cu alte personaje, dar mai interesante.
În rest, o carte destul de banală, plină de un limbaj confuz și pretențios, despre dorința de a se îndepărta, într-un fel sau altul, de singurătate.
În Clar de femeie, avem din nou un El și o Ea, la vârsta a doua, amândoi foarte supărați pe viață și deprimați, veniți după momente triste: El tocmai a fost părăsit de parteneră, care a decis să se sinucidă; Ea și-a părăsit de câteva luni soțul, devenit invalid și pe care dă vina pentru moartea fiicei. Întâlnirea pe o stradă, apoi cele 24 de ori care le petrec împreună, dar și separați, consumă toată substanța cărții, populată, desigur, și cu alte personaje, dar mai interesante.
În rest, o carte destul de banală, plină de un limbaj confuz și pretențios, despre dorința de a se îndepărta, într-un fel sau altul, de singurătate.
April 17, 2012
Прекрасно изживяване е тази книга! Още един празник на емоциите от Ромен Гари! Красиви думи, безкрайно красиви метафори, изумителни прозрения подредени така, че да могат най-бързо да стигнат до сърцето:)
September 19, 2021
Geniálne.
Koncert slov, myšlienok, obav a nádejí. Jednoaktovka o nekonečne dejstiev. O možnosti smrti a nutnosti lásky. Žánrovo prechádza od zdanlivej červenej knižnice cez pátos existencialistického filozofovania až k ruskej židovskej fraške, aby s nimi žongloval s nevídanou precíznosťou a majstrovstvom.
Geniálne.
"Lidé neustále zapomínají, že na to, co prožívají, se neumírá."
Koncert slov, myšlienok, obav a nádejí. Jednoaktovka o nekonečne dejstiev. O možnosti smrti a nutnosti lásky. Žánrovo prechádza od zdanlivej červenej knižnice cez pátos existencialistického filozofovania až k ruskej židovskej fraške, aby s nimi žongloval s nevídanou precíznosťou a majstrovstvom.
Geniálne.
"Lidé neustále zapomínají, že na to, co prožívají, se neumírá."
November 15, 2020
Nu e de ajuns sa adori că sa poți să iubești.
Noi doi suntem disperare când ne vom cunoaște, poate vom putea fi împreună.
Noi doi suntem disperare când ne vom cunoaște, poate vom putea fi împreună.
This entire review has been hidden because of spoilers.
October 29, 2017
Първата ми среща с Ромен Гари се оказа повече от успешна. Знаех (само бегло) какъв стил да очаквам, но цялото нещо се оказа повече от красиво, нежно и прозорливо откровение за онези неща от живота, за които не обичаме да се замисляме твърде често, да не би да си развалим настроението. А ако се замислим - то вероятно е било по принуда или мисълта е минала толкова мимолетно през ума ни, че не е останал спомен. Щом се зачетем в "Сияние на жена" обаче, Ромен Гари ни припомня, че думите му не са ни чужди. Изрича истини, които звучат познато. Говори за живот, чиито части донякъде приличат по нещо на нашия. Харесва ми ужасно много. Ромен Гари пише за живота и пише честно и открито, почти направо, без да губи и частица от поезията в написаното, от онова меланхолично чувство, което изтръгва от читателя, сякаш успява да разказва през неговите очи и през неговата уста. Най-много ми харесва, че горчивината в истините му не е по-силна от надеждата, която се е изляла от редовете, когато затвориш последната страница. Ромен Гари е много особен и нямам търпение да разбера точно колко.
Ето и някои от любимите ми цитати (да, много са, но тази книга е като справочник за вдъхновение и мъдрости):
"Тук говоря само за онова, което всяка двойка познава, това са неща, издълбали най-стария коловоз по земята. Говоря ви за една щастлива липса на оригиналност, защото щастието няма какво повече да измисли."
„Човек винаги е по-голям мръсник, отколкото си мисли.“
"...имаше физически граници и трябваше да разделим диханията си, да се разделим, да се отдръпнем, да станем и да бъдем двама, а това е чиста загуба. Когато човек има две тела, се случват мигове, когато остава наполовина."
"-Обсебваща ли съм?
-Ужасно. Когато не си тук."
"Получила съм онова, което наричат добро възпитание: онова, което ни обгражда с бариери. Трябва истински пристъп на лудост, за да ги срина."
"...хората са изгубили навика да умират."
"Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно..."
"Краят на света не е дошъл само при вас. Той е при всички нас. И тъй си я караме."
"Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не."
"Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката и единия, и другия, а това винаги се нарича среща."
"Мисля, че го ненавиждаш само защото вече не го обичаш."
"Някои мигове имат памет."
"...винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват."
„Хората винаги пълзят един към друг.“
"Човек живее само от онова, което не може да умре."
„За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш.“
„Няма стари чанти, това са истории без любов.“
И за финал един цитат, който може би е познат и на тези, които още не са посягали към "Сияние на жена":
„Не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното.“
Тази книга беше истинско преживяване и наслада.
Ето и някои от любимите ми цитати (да, много са, но тази книга е като справочник за вдъхновение и мъдрости):
"Тук говоря само за онова, което всяка двойка познава, това са неща, издълбали най-стария коловоз по земята. Говоря ви за една щастлива липса на оригиналност, защото щастието няма какво повече да измисли."
„Човек винаги е по-голям мръсник, отколкото си мисли.“
"...имаше физически граници и трябваше да разделим диханията си, да се разделим, да се отдръпнем, да станем и да бъдем двама, а това е чиста загуба. Когато човек има две тела, се случват мигове, когато остава наполовина."
"-Обсебваща ли съм?
-Ужасно. Когато не си тук."
"Получила съм онова, което наричат добро възпитание: онова, което ни обгражда с бариери. Трябва истински пристъп на лудост, за да ги срина."
"...хората са изгубили навика да умират."
"Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно..."
"Краят на света не е дошъл само при вас. Той е при всички нас. И тъй си я караме."
"Ох, знаете как е: достатъчно е човек да е отчаян, за да повярва в какво ли не."
"Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката и единия, и другия, а това винаги се нарича среща."
"Мисля, че го ненавиждаш само защото вече не го обичаш."
"Някои мигове имат памет."
"...винаги има празни, кухи моменти, човек не може да е щастлив непрекъснато. Понякога нещата се разлепват."
„Хората винаги пълзят един към друг.“
"Човек живее само от онова, което не може да умре."
„За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш.“
„Няма стари чанти, това са истории без любов.“
И за финал един цитат, който може би е познат и на тези, които още не са посягали към "Сияние на жена":
„Не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното.“
Тази книга беше истинско преживяване и наслада.
September 16, 2017
”— Există întâlniri nepotrivite, asta-i tot. Şi mie mi s-a întâmplat. Şi ţie. Cum vrei să deosebeşti falsul de adevărat când mori de singurătate? Întâlneşti un tip, încerci să-l faci interesant, îl inventezi în întregime, îl umpli de calităţi din cap până-n picioare, închizi ochii că să-l vezi mai bine, el încearcă să se dea drept altcineva, tu la fel, dacă-i frumos şi prost ţi se pare inteligent, dacă te consideră proastă, se simte inteligent, dacă observă că ai sânii lăsaţi, i se pare că ai personalitate, dacă începe să-ţi pară necioplit, îţi spui că trebuie ajutat, dacă-i incult, ştii tu destul pentru amândoi, dacă vrea tot timpul să facă dragoste, îţi spui că te iubeşte, dacă nu este foarte înclinat spre aşa ceva, îţi spui că nu asta contează, dacă-i zgârcit, e pentru că a avut o copilărie săracă, dacă-i bădăran, îţi spui că aşa-i firea lui şi continui aşa să dai din mâini şi din picioare că să negi evidenţa, când de fapt sare-n ochi şi asta-i ceea ce numim problemele cuplului,problema cuplului, când nu se mai pot inventa unul pe celălalt, iar atunci apare amărăciunea, ranchiuna, ura, rămăşiţele pe care încerci să le ţii lipite, din cauza copiilor sau pur şi simplu pentru că încă preferi să fii nenorocită decât să rămâi singură.”
October 15, 2019
Překvapení roku a jasnej adept na pečiho cenu Škoda favorit 2019. Romain Gary servíruje černočerné espreso, které během 120 stran pomalu vykresluje rozpad obou protagonistů až do úplných pekel. Těžko se na to píše recenzetura aniž bych nespoileroval jak bláznivej, ale moc se mi teď nechce se snažit. Se snažím už tak dost v práci, tady mi za to nikdo nic nedá.
Francouz potká Francouzku v taxiku a od tý doby to jede jak blázen! Nejdřív postel a pak kostel v knize obsahuje jen postel a během jedné noci se oba stihnou poznat tak, že sem nevěděl kdo si zaslouží většího bludišťáka za utrpení. Oproti oběma je můj zatrženej nehet úplný prd!
Moje oblíbená pasáž je, když nastoupí na scénu manžel protagonistky, cituji: “klo klo baba čůry makaš.”
10/10.
Francouz potká Francouzku v taxiku a od tý doby to jede jak blázen! Nejdřív postel a pak kostel v knize obsahuje jen postel a během jedné noci se oba stihnou poznat tak, že sem nevěděl kdo si zaslouží většího bludišťáka za utrpení. Oproti oběma je můj zatrženej nehet úplný prd!
Moje oblíbená pasáž je, když nastoupí na scénu manžel protagonistky, cituji: “klo klo baba čůry makaš.”
10/10.
November 30, 2019
Panika ir tuštumos akimirkos, juoko atgarsiai, svilinantys prisiminimų blyksniai - nuovargis rausėsi atminties kanalizacijos sistemoje ir išmesdavo į paviršių laimės nuotrupų. Visa kita buvo baimė ir sąžinės graužatis. Kiekviena prabėganti akimirka atrodė tarsi ištraukta iš fosilijomis virtusio laiko.
*
Kad įrodytum sau, jog sugebi, gyvenama vienišystėje. Tačiau į nepažįstamąjį pasižiūrima taip, lyg dar būtų įmanoma. Ir, atkreipkite dėmesį, aš dar žinau ir tai: kad būtum laimingas drauge, nepakanka būti nelaimingam atskirai. Dvi susitikusios neviltys gali sukurti viltį, bet tai tik įrodo, kad viltis gali viską...
*
Kaip galėtum atskirti tikra nuo netikra, kai miršti nuo vienatvės? Susitinki kokį nors tipą, pasistengi, kad jis atrodytų tau įdomus, išgalvoji jį nuo pradžios iki galo, nuo galvos iki kojų aprengi dorybėmis, užsimerki, kad geriau jį matytum. Jis stengiasi tave suklaidinti, tu irgi.
*
Juokas kartais - tik būdas siaubui susprogdinti.
*
Ji mėgdavo liesti juodas uolas, kurios svajoja apie virpėjimą ir laikinybę.
*
Kad įrodytum sau, jog sugebi, gyvenama vienišystėje. Tačiau į nepažįstamąjį pasižiūrima taip, lyg dar būtų įmanoma. Ir, atkreipkite dėmesį, aš dar žinau ir tai: kad būtum laimingas drauge, nepakanka būti nelaimingam atskirai. Dvi susitikusios neviltys gali sukurti viltį, bet tai tik įrodo, kad viltis gali viską...
*
Kaip galėtum atskirti tikra nuo netikra, kai miršti nuo vienatvės? Susitinki kokį nors tipą, pasistengi, kad jis atrodytų tau įdomus, išgalvoji jį nuo pradžios iki galo, nuo galvos iki kojų aprengi dorybėmis, užsimerki, kad geriau jį matytum. Jis stengiasi tave suklaidinti, tu irgi.
*
Juokas kartais - tik būdas siaubui susprogdinti.
*
Ji mėgdavo liesti juodas uolas, kurios svajoja apie virpėjimą ir laikinybę.
February 15, 2019
Гари!
При всички положения "Clair de femme" - "Сияние на жена" - 1977г. има отношение към раздялата на Ромен Гари с Джийн Сибърг.
Тази новела се развива в рамките на 24 часа. Толкова продължава случайната среща между Мишел и Лидия.
След като я прочетох се върнах отначало, за да видя как точно е тръгнал техният диалог. Да "застъпя" случката, да стане безкрайна като един дълъг повтарящ се кадър. Диалогът между Мишел е Лидия е странен, често пъти губех кой точно говори в момента. В самото начало Мишел говори на себе си:
Винаги бях злоупотребявал с иронията в отношенията си със самия мен. Но ако се налагаше да изкарам още години наред, трябваше да свикна с този разпит. Той нямаше никога да престане.
Съвсем възможно е Мишел да е измислил тази среща, разговаряйки със себе си и сиянието ��а жена.
Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества, затваряш очи, за да го видиш по-добре.
Книгата е пълна с уникални гари-сентенции:
Тя се смееше. Около очите й се изсичаха бръчки, а годините кацаха и заемаха местата си.
***
Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща.
***
— Ако можех да ви накарам за няколко мига да се посмеете за моя сметка, щях да се почувствам по-добре — няма нищо по-щедро от това да дадеш на някого смях.
***
Пуделът му го гледаше тревожно, защото не е лесно да разбереш човек.
***
Случваха се мигове на паника и празнота, отглас от смехове, припламване на спомени, умората ровеше из мръсния канал на паметта и изхвърляше на повърхността трохи щастие.
***
Без женско присъствие ти няма да можеш да преживееш тези часове, годините, онова изтръгване, зверството, което тъй ласкателно и толкова надуто наричаме „съдба“.
***
— Има толкова мъже и жени, които се пропускат! Какво ли става с тях? От какво ли живеят? Ужасно несправедливо е. Мисля си, че ако не те познавах, щях да прекарам живота си да те мразя.
— Точно заради това виждаш толкова хора, които мразят. Виждаш сума ти хора, мразещи онези, които не са успели да срещнат, и точно това се нарича приятелство между народите.
***
Боях се от приятелството, което в края на краищата се превръща в говорилня.
***
— Аз съм егоист. Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот.
***
— Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика… няма по-спешно нещо на земята.
***
Знам добре, че вярата повдига планини, но понякога тя само добавя планини за повдигане.
***
Профил на жена с побелели коси, поглед на непознат мъж, митологическа двойка, Музей по естествена история.
***
Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно…
***
Толкова нещастия са й се струпали в живота, че сега може да бъде единствено щастлива.
***
Може би съществува Паганини.
***
— Забележете — рекох му аз, — че може и да ви се размине. Жертвите не са по избор, а наслуки. Срещал съм дори щастливи цигани. Съществуват и грузинци, които доживяват до сто и двайсет, като ядат само кисело мляко. Киселото мляко, приятелю, всичко е в него. Не ядем достатъчно кисело мляко, затова става така.
***
Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална.
***
Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.
***
Бяхме забравили, че щастието винаги е обградено от зъби.
***
Вие сте тук и има сияние на жена, а нещастието спира да бъде качество на живота.
***
„Независимият мъж“ и „независимата жена“ е мълва, долетяла от другаде, от големите ледени самоти, където има само кучешки впрягове и човек трябва да слуша почтително: това е честта на нищите.
***
Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм от там.
***
Виждате, че няма място за отчаяние. Ще се изкачим един върху друг и ще стигнем. Не знам какъв ли сеньор Галба ще открием там, но ще му отрежем ушите, като започнем от рака, силата, омразата и безумието, ще победим, защото сме най-силните, в света се готвят огромни сили, които още не са дали плод, едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…
***
При басите най-красив глас има българинът Христов.
***
Кучетата би трябвало да живеят толкова дълго, колкото и боговете им.
***
Една жена не може да бъде само един мъж. Един мъж не може да бъде само една жена.
***
Когато жена срещне у един мъж такава нужда да обича, дори не знае дали съществува за него, дали е обичана, или е само инструмент на култа… Аз също трябва да живея. Не искам да съм част от религия. Ние нямаме нужда от обожествяване, Мишел. Обожествяването винаги завършва с изискване за святост, а този номер със светостта вече са ни го играли. Бих казала дори стига толкова, и може би днес курвите имат повече право да говорят и повече неща, които да ни кажат, отколкото светиците.
При всички положения "Clair de femme" - "Сияние на жена" - 1977г. има отношение към раздялата на Ромен Гари с Джийн Сибърг.
Тази новела се развива в рамките на 24 часа. Толкова продължава случайната среща между Мишел и Лидия.
След като я прочетох се върнах отначало, за да видя как точно е тръгнал техният диалог. Да "застъпя" случката, да стане безкрайна като един дълъг повтарящ се кадър. Диалогът между Мишел е Лидия е странен, често пъти губех кой точно говори в момента. В самото начало Мишел говори на себе си:
Винаги бях злоупотребявал с иронията в отношенията си със самия мен. Но ако се налагаше да изкарам още години наред, трябваше да свикна с този разпит. Той нямаше никога да престане.
Съвсем възможно е Мишел да е измислил тази среща, разговаряйки със себе си и сиянието ��а жена.
Как искаш хората да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го от глава до пети в качества, затваряш очи, за да го видиш по-добре.
Книгата е пълна с уникални гари-сентенции:
Тя се смееше. Около очите й се изсичаха бръчки, а годините кацаха и заемаха местата си.
***
Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща.
***
— Ако можех да ви накарам за няколко мига да се посмеете за моя сметка, щях да се почувствам по-добре — няма нищо по-щедро от това да дадеш на някого смях.
***
Пуделът му го гледаше тревожно, защото не е лесно да разбереш човек.
***
Случваха се мигове на паника и празнота, отглас от смехове, припламване на спомени, умората ровеше из мръсния канал на паметта и изхвърляше на повърхността трохи щастие.
***
Без женско присъствие ти няма да можеш да преживееш тези часове, годините, онова изтръгване, зверството, което тъй ласкателно и толкова надуто наричаме „съдба“.
***
— Има толкова мъже и жени, които се пропускат! Какво ли става с тях? От какво ли живеят? Ужасно несправедливо е. Мисля си, че ако не те познавах, щях да прекарам живота си да те мразя.
— Точно заради това виждаш толкова хора, които мразят. Виждаш сума ти хора, мразещи онези, които не са успели да срещнат, и точно това се нарича приятелство между народите.
***
Боях се от приятелството, което в края на краищата се превръща в говорилня.
***
— Аз съм егоист. Онова, което се нарича егоизъм, значи и да живееш за някого другиго, което дава на човек основание за живот.
***
— Една жена, която щом остане сама, започва да слуша музика… няма по-спешно нещо на земята.
***
Знам добре, че вярата повдига планини, но понякога тя само добавя планини за повдигане.
***
Профил на жена с побелели коси, поглед на непознат мъж, митологическа двойка, Музей по естествена история.
***
Обичам един мъж, когото вече не обичам и затова се опитвам да го обичам още по-силно…
***
Толкова нещастия са й се струпали в живота, че сега може да бъде единствено щастлива.
***
Може би съществува Паганини.
***
— Забележете — рекох му аз, — че може и да ви се размине. Жертвите не са по избор, а наслуки. Срещал съм дори щастливи цигани. Съществуват и грузинци, които доживяват до сто и двайсет, като ядат само кисело мляко. Киселото мляко, приятелю, всичко е в него. Не ядем достатъчно кисело мляко, затова става така.
***
Силата никога нищо не е измислила, защото смята, че си е самодостатъчна. Все слабостта е гениална.
***
Любовта е единственото имане, което нараства заедно с разточителството. Колкото повече давате, толкова повече ви остава.
***
Бяхме забравили, че щастието винаги е обградено от зъби.
***
Вие сте тук и има сияние на жена, а нещастието спира да бъде качество на живота.
***
„Независимият мъж“ и „независимата жена“ е мълва, долетяла от другаде, от големите ледени самоти, където има само кучешки впрягове и човек трябва да слуша почтително: това е честта на нищите.
***
Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм от там.
***
Виждате, че няма място за отчаяние. Ще се изкачим един върху друг и ще стигнем. Не знам какъв ли сеньор Галба ще открием там, но ще му отрежем ушите, като започнем от рака, силата, омразата и безумието, ще победим, защото сме най-силните, в света се готвят огромни сили, които още не са дали плод, едно дребно китайче, две дребни китайчета, три дребни китайчета…
***
При басите най-красив глас има българинът Христов.
***
Кучетата би трябвало да живеят толкова дълго, колкото и боговете им.
***
Една жена не може да бъде само един мъж. Един мъж не може да бъде само една жена.
***
Когато жена срещне у един мъж такава нужда да обича, дори не знае дали съществува за него, дали е обичана, или е само инструмент на култа… Аз също трябва да живея. Не искам да съм част от религия. Ние нямаме нужда от обожествяване, Мишел. Обожествяването винаги завършва с изискване за святост, а този номер със светостта вече са ни го играли. Бих казала дори стига толкова, и може би днес курвите имат повече право да говорят и повече неща, които да ни кажат, отколкото светиците.
December 23, 2022
"Сияние на жена" Ромен Гари е много красиво разказана история, за любовта, която намира своята цялост в двойката и за онова, което остава след нея. А онова, което остава е прекалено мрачно и поглъщащо.
Един мъж - Мишел и една жена - Лидия, се срещат случайно, сякаш почти предопределено е да се привлекат в болката си, защото се нуждаят един от друг. Всеки от тях има сложна съдба, преживява загуба и търси начин да продължи. Но още от самото началото на романа е ясно, че тази среща е само временна спирка, двама души, които са толкова разбити няма какво да си дадат един на друг. Любовта е преди всичко да дадеш, разбиране, утеха, синхронност. Когато Мишел мисли или говори за Яник, те сякаш са едно и той вече е дал всичко на една жена, физически тя избледнява, но нейният образ е все така ярък за него. При Лидия нещата са някак по-сложни, нейният мъж е реално присъствие, но вече не е същия и неговият образ избледнява, в нея не е останало нищо от любовта. Две празноти се срещат за кратко, за да запълнят пространството.
"не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадежности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко..."
В каква форма остава любовта след като единият вече го няма, спомен в миналото за споделеното или поглед напред към някоя друга:
"Ще изчезна, но искам да остана жена. Ще бъда за теб някоя друга. Върви към нея. Срещни друга женска половина. Най-жестокият начин да ме забравиш е да не обичаш повече."
И как може да обичаш някоя друга след като си озарен от сиянието на една жена, конкретна и присъстваща, дори когато вече я няма. Всяка друга жена изглежда нереална, абстрактна и заместваща.
" - Обсебваща ли съм ?
- Ужасно. Когато не си тук. "
Един мъж - Мишел и една жена - Лидия, се срещат случайно, сякаш почти предопределено е да се привлекат в болката си, защото се нуждаят един от друг. Всеки от тях има сложна съдба, преживява загуба и търси начин да продължи. Но още от самото началото на романа е ясно, че тази среща е само временна спирка, двама души, които са толкова разбити няма какво да си дадат един на друг. Любовта е преди всичко да дадеш, разбиране, утеха, синхронност. Когато Мишел мисли или говори за Яник, те сякаш са едно и той вече е дал всичко на една жена, физически тя избледнява, но нейният образ е все така ярък за него. При Лидия нещата са някак по-сложни, нейният мъж е реално присъствие, но вече не е същия и неговият образ избледнява, в нея не е останало нищо от любовта. Две празноти се срещат за кратко, за да запълнят пространството.
"не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно. Две безнадежности, които се срещат, това може и да е равно на една надежда, но то доказва единствено, че надеждата е способна на всичко..."
В каква форма остава любовта след като единият вече го няма, спомен в миналото за споделеното или поглед напред към някоя друга:
"Ще изчезна, но искам да остана жена. Ще бъда за теб някоя друга. Върви към нея. Срещни друга женска половина. Най-жестокият начин да ме забравиш е да не обичаш повече."
И как може да обичаш някоя друга след като си озарен от сиянието на една жена, конкретна и присъстваща, дори когато вече я няма. Всяка друга жена изглежда нереална, абстрактна и заместваща.
" - Обсебваща ли съм ?
- Ужасно. Когато не си тук. "
January 16, 2022
3,5/5
Romanas kažkuo panašus į priešmirtinę generalinę repeticiją. Vykusią ar nelabai – galime spręsti kiekvienas savaip. Romanas išleistas 1977 metais. 1980 metų pabaigoje rašytojas kartu su žmona nusižudė.
„Kitų nelaimė kartais paguodžia.“ Bet dar nuostabiau, kad gali padėti kitam, kai pačiam labai reikia pagalbos. Susitinka du žmonės, kuriems labai reikia paguodos, bet ar priešpriešinės paguodos suteikia ramybę, viltį, laimę? Autorius neperša atsakymo, leidžia skaitytojui apsispręsti pačiam. „Aš myliu vyrą, kurio jau nebemyliu, ir stengiuosi pamilti jį dar smarkiau...“. Tik tokia moteris gali neatbaidyti vyriškio, beviltiškai mylinčio mirštančią žmoną, kuri beprotiškai myli jį.
Daug žavingo prancūziško girtumo, bet ir pernelyg staigių, neįtikinamų perėjimų iš girtos į normalią šneką.
Esu R. Gary kūrybos gerbėjas, bet šįkart man užkliuvo, kad sakiniai „nelimpa“ vienas prie kito, pernelyg trūkčiojantis stilius, daug alogizmų – nemanau, kad tiek daug to prireikė veiksmui ir veikėjams išryškinti.
Iš gerosios pusės – man šis romanas kažkodėl keliose vietose asocijavosi su H. Hessės „Stepių vilkas“.
Įstrigusios mintys: „Mylėti – vienintelis turtas, kuris didėja, kai juo švaistaisi. Kuo daugiau duodi, tuo daugiau lieka tau.“ Puikus abipusės meilės tvarumo apibūdinimas.
Ir prisipažinimas: „Visuomet būni didesnis niekšas nei manai.“
Romanas kažkuo panašus į priešmirtinę generalinę repeticiją. Vykusią ar nelabai – galime spręsti kiekvienas savaip. Romanas išleistas 1977 metais. 1980 metų pabaigoje rašytojas kartu su žmona nusižudė.
„Kitų nelaimė kartais paguodžia.“ Bet dar nuostabiau, kad gali padėti kitam, kai pačiam labai reikia pagalbos. Susitinka du žmonės, kuriems labai reikia paguodos, bet ar priešpriešinės paguodos suteikia ramybę, viltį, laimę? Autorius neperša atsakymo, leidžia skaitytojui apsispręsti pačiam. „Aš myliu vyrą, kurio jau nebemyliu, ir stengiuosi pamilti jį dar smarkiau...“. Tik tokia moteris gali neatbaidyti vyriškio, beviltiškai mylinčio mirštančią žmoną, kuri beprotiškai myli jį.
Daug žavingo prancūziško girtumo, bet ir pernelyg staigių, neįtikinamų perėjimų iš girtos į normalią šneką.
Esu R. Gary kūrybos gerbėjas, bet šįkart man užkliuvo, kad sakiniai „nelimpa“ vienas prie kito, pernelyg trūkčiojantis stilius, daug alogizmų – nemanau, kad tiek daug to prireikė veiksmui ir veikėjams išryškinti.
Iš gerosios pusės – man šis romanas kažkodėl keliose vietose asocijavosi su H. Hessės „Stepių vilkas“.
Įstrigusios mintys: „Mylėti – vienintelis turtas, kuris didėja, kai juo švaistaisi. Kuo daugiau duodi, tuo daugiau lieka tau.“ Puikus abipusės meilės tvarumo apibūdinimas.
Ir prisipažinimas: „Visuomet būni didesnis niekšas nei manai.“
April 22, 2015
От близо две години слушам похвали за Ромен Гари (и от толкова познавам Зорница Китинска). Реших да дам най-сетне възможност на този автор. Книгата ми хареса. Разкошен език, плътни и интересни образи.
Приех я доста емоционално, тъй като описаното в нея ми е много познато. Но е скучна книга - в нея няма действие. Разбрах защо авторът има Гонкур - два пъти, но няма други литературни награди. Някъде от средата на действието ми беше ясно всичко, което ще стане. Но да - разкошен диалог, интересни разсъждения. Всъщност в така зададената схема на книгата нямаше какво друго да стана и авторът се е постарал да разкрие вътрешния свят на героите, а не толкова действията им.
Може би не е най-добрата книга за започване с този автор, ще прочета още няколко, има какво да се научи от него.
И да - разкошно оформление на "Леге артс" и брилянтен превод на Зорница.
Приех я доста емоционално, тъй като описаното в нея ми е много познато. Но е скучна книга - в нея няма действие. Разбрах защо авторът има Гонкур - два пъти, но няма други литературни награди. Някъде от средата на действието ми беше ясно всичко, което ще стане. Но да - разкошен диалог, интересни разсъждения. Всъщност в така зададената схема на книгата нямаше какво друго да стана и авторът се е постарал да разкрие вътрешния свят на героите, а не толкова действията им.
Може би не е най-добрата книга за започване с този автор, ще прочета още няколко, има какво да се научи от него.
И да - разкошно оформление на "Леге артс" и брилянтен превод на Зорница.
April 18, 2016
Изненада ��е тази книга. Тръгна ми тегаво и почти така ми вървя до средата. Не можеш да вляза в ритъма на автора. И после - хоп, пълен обрат! Някак рязко си смених перспективата и взех, че я погледнах под съвсем различен ъгъл. Почувствах дори тънкия хумор на автора, до който можеш да се докоснеш само, ако промениш гледната точка. Може би това беше повратният момент. Към завишаване на оценката:) Поет е Ромен Гари. Много емоционален и различен. Ще се чете.:)
June 29, 2022
Една от любимите ми на Гари.
September 5, 2021
Okuduğum en zor Romain Gary kitabı. Eşini kaybettikten sonra yazmış olduğunu düşündüğüm kitabını okumakta, fikirleri ve olayları takip etmekte zorlandım. Emile Ajar mahlası ile yayınladığı Yalan Roman kitabının bir bölümü olabileceğini düşündüm okurken, ancak Yalan Roman kitabının anlatım güzelliğini bulamadım.
April 10, 2019
Bonžu.
Jelikož jde o francoustickou knížku, pokusím se to napsat ve francouzštině, ze které jsem odstatně odmaturoval za jedna, sledováním mature kategorie na PornHubu. Le knížka od le Garyho je o le dvou lidech, kteří se le potkají a jelikož je jejich le život na le draka a oni jsou le francouzi, začnou spolu le kopulovat, ševál garson garsonka a tím moje francouzština bohužel narazila na svoje limity.
Ze začátku jsem byl trochu zděšen, že to bude nějaká červená knihovna, ale nakonec mi Gary nafackoval jako malýmu frackovi. Všechny postavy jsou samozřejmě ujetý, dialogy jsou jednoduše skvělý a když hlavní hrdina navštíví manžela své milenky, pokadil jsem se smíchy. Naštěstí jsem byl akorát nahej, takže jsem si nezašpinil le trenky. Zároveň Palivo udílí medaili za postupné odhalování minulosti jak hlavního hrdiny, tak jeho milenky. Ze začátku jsem měl sice v hlavě průvan, ale pak jsem ocenil, že si to Gary takhle poskládal. Za mě nejlepší knížka s názvem Světlo ženy, jakou jsem dneska četl. Uděluji 9 krojasántů.
9/10
Jelikož jde o francoustickou knížku, pokusím se to napsat ve francouzštině, ze které jsem odstatně odmaturoval za jedna, sledováním mature kategorie na PornHubu. Le knížka od le Garyho je o le dvou lidech, kteří se le potkají a jelikož je jejich le život na le draka a oni jsou le francouzi, začnou spolu le kopulovat, ševál garson garsonka a tím moje francouzština bohužel narazila na svoje limity.
Ze začátku jsem byl trochu zděšen, že to bude nějaká červená knihovna, ale nakonec mi Gary nafackoval jako malýmu frackovi. Všechny postavy jsou samozřejmě ujetý, dialogy jsou jednoduše skvělý a když hlavní hrdina navštíví manžela své milenky, pokadil jsem se smíchy. Naštěstí jsem byl akorát nahej, takže jsem si nezašpinil le trenky. Zároveň Palivo udílí medaili za postupné odhalování minulosti jak hlavního hrdiny, tak jeho milenky. Ze začátku jsem měl sice v hlavě průvan, ale pak jsem ocenil, že si to Gary takhle poskládal. Za mě nejlepší knížka s názvem Světlo ženy, jakou jsem dneska četl. Uděluji 9 krojasántů.
9/10
Displaying 1 - 30 of 265 reviews